Първите няколко секунди са странни. Лъжицата сякаш тежи повече, компютърната мишка се движи неестествено, а подписът сякаш е на първокласник. Дори миенето на зъбите се оказва трудно.

Това неудобство не е признак, че сте несръчни. То показва, че мозъкът е излязъл от режима на автопилот и се опитва да намери нов начин да изпълни една иначе лесна задача.

През последните години се налага твърдението, че извършването на дейности по нетрадиционен начин, като например използването на недоминиращата ръка, събуждат мозъка, повишават интелигентността или дори предпазват от деменция. Научните изследвания обаче представят една по-различна картина.

Използването на другата ръка едва ли ще ни превърне в гении. Но то е прост пример за една от интересните способности на човешкия мозък – неговата невропластичност.

Мозъкът обича рутината

По-голямата част от ежедневието ни преминава почти без усилие. Отключваме входната врата, пишем на клавиатурата, държим чашата с кафе, използваме телефона, мием си зъбите. Правим всичко това автоматично и рядко се замисляме за самите движения.

Причината е, че след достатъчно повторения мозъкът превръща сложните действия в навици. Вместо всеки път да „измисля“ как да ги извърши, той използва вече изградени невронни мрежи. Това позволява действията да се изпълняват по-бързо, с по-малко внимание и с по-малък разход на енергия.

От еволюционна гледна точка това е огромно предимство. Ако трябваше всеки ден съзнателно да планираме всяко движение на ръцете си, едва ли щеше да ни остане време за новите предизвикателства около нас.

Автоматизацията е една от причините мозъкът да бъде толкова ефективен.

Но има и друга страна. Колкото по-дълго разчитаме на едни и същи навици, толкова по-рядко принуждаваме мозъка си да изгражда нови стратегии за действие.

Какво се случва, когато нарушим навика?

Представете си, че всеки ден вървите по една и съща горска пътека. С времето тя става широка, утъпкана и лесна за преминаване. Ако обаче поемете в нова посока, първите крачки са трудни. Постепенно и там започва да се оформя нова пътека.

По сходен начин мозъкът изгражда и укрепва връзките между нервните клетки. Разбира се, това е само сравнение – в мозъка не се образуват истински „пътеки“, а милиарди връзки между невроните непрекъснато се укрепват, отслабват и променят според начина, по който ги използваме.

Когато внезапно започнем да използваме недоминиращата си ръка, старите автоматични модели вече не работят толкова добре. Мозъкът трябва да включи повече области, свързани с планирането на движенията, вниманието, контрола и координацията.

Невропластичността е именно способността му да се променя и адаптира към новите задачи.

Дълго време учените са смятали, че след детството мозъкът почти престава да се променя. Днес знаем, че това не е така.

Макар някои периоди от живота да са особено благоприятни за учене, мозъкът запазва способността си да се променя през целия живот. Всеки път, когато усвояваме ново умение, упражняваме непознато движение или се адаптираме към нова среда, нервната система променя начина, по който различните мозъчни области общуват помежду си.

Тази пластичност стои зад възстановяването след мозъчни увреждания, зад научаването на чужди езици, свиренето на музикален инструмент, усвояването на нов спорт и дори зад способността ни постепенно да се приспособяваме към новите технологии.

Мозъкът не е статична структура. Той непрекъснато се променя в отговор на това, което правим.

Какво показват изследванията?

Изследванията върху използването на недоминиращата ръка показват, че подобни упражнения могат временно да увеличат активността в мозъчните области, участващи в двигателния контрол, вниманието и планирането на движенията.

Интересен е феноменът, известен като intermanual transfer – прехвърляне на наученото между двете ръце. Когато човек тренира дадено движение с едната ръка, понякога се наблюдава подобрение и при другата, макар тя да не е упражнявана директно. Това предполага, че мозъкът изгражда по-общи модели за контрол на движението, вместо да „записва“ умението само за една ръка.

Изследвания с функционален магнитен резонанс показват още, че за разлика от добре усвоените движения, при нови двигателни задачи често се активират и двете мозъчни полукълба, и то в по-голяма степен.

Това показва, че нетипичните двигателни активности могат да стимулират процесите на учене и адаптация.

Къде науката поставя границата?

От тези изследвания не следва, че използването на недоминиращата ръка увеличава интелигентността. Няма убедителни доказателства, че подобни упражнения сами по себе си предотвратяват болестта на Алцхаймер или други форми на деменция.

Не може да се каже и че няколко минути дневно с лявата ръка ще „подмладят мозъка“.

По-точно е твърдението, че когато изпълняваме нова и непривична задача, мозъкът трябва да отдели повече внимание, да координира повече процеси и да изгради нов модел на действие. Това представлява форма на обучение.

А ученето е едно от основните условия, при които невропластичността се проявява.

Не само лявата ръка

Използването на лявата ръка е лесен начин да излезем от ежедневната рутина.

Сходен ефект на ново обучение може да има и всяка друга непривична дейност: да научим няколко акорда на китара, да рисуваме, да сменим обичайния маршрут до работа, да работим известно време с компютърната мишка с лявата ръка, да учим нов език.

Общото между всички тези дейности е, че поставят мозъка пред задача, за която той все още няма готов автоматичен модел.

Умереното предизвикателство е най-полезно

Интересно е, че мозъкът не реагира еднакво на всяка трудност. Ако задачата е прекалено лесна, почти не научаваме нищо ново. Ако е прекалено трудна, често се отказваме още преди да сме напреднали.

Най-ефективното учене обикновено се случва, когато предизвикателството е малко над настоящите ни възможности – достатъчно трудно, за да изисква усилие, но не толкова сложно, че да изглежда непостижимо.

Този принцип се наблюдава при изучаването на езици, музикалното обучение, спорта и рехабилитацията след неврологични увреждания. Мозъкът сякаш предпочита задачите, които го карат да положи усилие, но му дават реален шанс за напредък.

Малките предизвикателства и когнитивният резерв

През последните десетилетия учените обръщат все по-голямо внимание на понятието когнитивен резерв. Смята се, че когнитивният резерв помага на мозъка да се справя по-добре с последиците от стареенето и някои невродегенеративни заболявания. Този защитен механизъм се натрупва през целия живот и действа като буфер при невродегенеративни процеси.

Това е способността на мозъка да се справя по-добре с възрастовите промени или някои заболявания благодарение на богатия опит, ученето и разнообразната умствена активност, натрупани през живота.

Хората, които редовно учат нови неща, поддържат социални контакти, решават сложни задачи, свирят на музикални инструменти или развиват различни умения, често изграждат по-гъвкави невронни мрежи.

Използването на недоминиращата ръка няма да бъде достатъчно само по себе си да изгради когнитивен резерв. Но като част от навика редовно да учим нови неща и да нарушаваме автоматичните си модели на поведение, то може да бъде една малка ежедневна тренировка, която да даде на мозъка нужните нови предизвикателства, изискващи внимание, адаптация и учене. И по този начин да не му позволяваме да живее изцяло на автопилот.

Един малък експеримент

Следващия път, когато посегнете към четката за зъби, компютърната мишка или чашата с кафе, опитайте за момент да използвате другата ръка.

Вероятно движенията ще бъдат тромави. Може дори да се усмихнете на собствената си несръчност. Това не означава, че мозъкът ви не работи добре. Напротив. Означава, че той вече не може да разчита единствено на старите автоматични модели и започва да изгражда нови.

Няколко минути на ден сами по себе си няма да променят живота ви. Но ако се превърнат в навик да търсите малки нови предизвикателства – независимо дали чрез използване на другата ръка, научаване на ново умение или промяна на ежедневната рутина – те могат да бъдат част от начина, по който поддържате мозъка си активен, гъвкав и готов да учи. Защото мозъкът се развива не когато повтаря това, което вече умее, а когато е принуден да усвои нещо ново.

 

Източници:

• Draganski, B., et al. (2004). Neuroplasticity: Changes in grey matter induced by training. Nature
• Society for Neuroscience